Събота след обяд е. Дъждът ръми, ние сме в колата, други стърчат под козирката на кооперацията срещу стадиона „Цар Константин“ в Ниш, чакаме да приключи баража между футболистите на „Младост” от Босилеград и „Глама” от Коретище. Убедени сме в победа. Ние българите обичаме спорта. При нас той е нещо повече от игра, повече от живот, а футболът – най-важното второстепенно нещо на света. Този път успяхме, нашия отбор е вече в Зона Юг. Решихме да отпразнуваме. Преминахме по долния път в края на главната квартална улица и се насочихме към „Моравац”. В това заведение бяхме запазили места още преди една седмица.
В ресторанта имаше много хора и всички виждаха живота в скритите му измерения. Празнуваха, усета за света и нещата им бяха даденост. С лекота извирваха мъдрости, бисери, шеги. Надсмиваха се над себе си, шегуваха се. Най-нетърпеливите гласове се пробваха, наподобявайки настройката на инструментите преди концерт. Един човек от съседната маса си беше купил опаковка луксозни сапуни, поне сто парчета. Ароматът се разнасяше навсякъде.
– Я тия българи, колко хубаво миришат, – прошепна сервитьорът на себе си преди да вземе поръчката.
Шофьорът на буса Славчо Илиев – Тасе помоли всичко да стане по-бързо. Трябва да прибира фудболистите.
– Спокойно, каза му Любиша, има задръствания. Я разкажи за пътя през Яловдол?
Спомних си за Яловдол, една красива местност недалеч от Любата.Запомних я заради един косач – бай Мите. Нисичък, но як човек беше, огромни намлии окосена трева тръшкаше на земята, с един замах. Косата свистеше страшно. Спомних си и за магарето, което дърпаше някаква мокра трева с пожълтелите си зъби в края на ливадата …
Тасе, собственик на транспортната фирма с 10 автобуса, отпи глътка минерална вода и започна:.
– Вярно е, прекосих планината и свързах Любата и Гложйе. Ако хората са сговорни и си приказват хубаво, светът щеше да е друг. И най-сложните работи се решават с прости въпроси, защото са направени от прости неща. Превозвач съм, а шофьор без път е за никъде…
На голямата маса срещу нас празнуваха китайци. Говореха с висок глас. Светът въобще не ги интресуваше. Малките китайчета се играеха със стъклени чаши…Търговци. Колко ли път са изминали от Китай дотук?
– Нали ние, всички земни твари, трябва да дадем най-доброто от себе си. Някои са родени за тържества, за забавления, за лудуване и песни. Аз изживях живота си, така както трябваше. Слънцето и въздухът бяха благосклонни към мен. Пътуването е много вълнуващо, но трябват пътища…
Излизаме. Нещо подскача на високо като ритната топка, но като вижда, че не му обръщаме внимание, пада в страни и продължава. Аз пък се интересувам дали са цъфнали сините перуники в нашето село… Няма по-голяма драгост от това, да работиш каквото обичаш.
Коментирай първи