Я знам дека Лула йе гьавол, ама знам дека си ти по-алълия. Че му найдещ калъчкуту. Не знам кво йе при вас, ама при нас стегну некикъв студ, кощчине ми измързоше и не бео десетина дъна у пензионерското. Ичера попущи и я се надърнди. Тамо 5-6 човека, сърбаю кой чай, кой каве и тъпчу около кьумбето. Позгреямо се и се разоратимо за празниците що иду, подсетимо се ко беше некигаш.
– До преди туя проклету демокрацию се знайеше – 29-ти, Нова годин, 8-ми март… Вечеринкье, лутрия за Нову годин, игранкье – рече Методия, тазе пензионер.
– А преди войнуту ка почнеш од Гмитровдън до Велигдън куп празници. Народ позавършил селскьете работе, па славе, седенкье, игранкье.., убавиня. А и били смо си млади – рече Арса.
– Убаво беше, ама колка беше най-убаво на Коледу и Бъдньи вечер – умеша се Иван Парин. Най-обичаео с деду да идем да сечемо шумку и да идемо у колачаре. Узне деда пъртену вървцу, направи шило и додека обиколимо малуту, я напълним връвцуту с колачи, торбичкуту с ошав и вочкье, а деда се зацърви од рекьиюту – секуде по чашку, за добре дошли, за празникат и за здравлье. Само при чича Младена не идеемо. Беше комуниста, ама си кришом режеше колач и баба Ката правеше много убави колачи. Казал на деду, да идемо ютре дън, све че си има ко що йе ред, ама да га на партийскьи не йеду що прима колачаре. Тека с деду ми беомо двапути коледьанйе.
– Море мене беше най-убаво ка сви вечерамо на сламуту – и деца и стари. Нийе децата си имаемо масле, седнемо уз ньега, даду ни паницу, ложицу, комат леб и върцай. А големите йедею на дългуту масу и много ми йе било кьев да йедем тамо, с големите – умеша се Сима шивачат.
– А я сам най-обичал да кьитимо дръвчетията с венчетия од сламуту на кою смо вечерали и да прелипуйемо огънят од ситнуту сламу – рече Стоимен. И не знам дали заради това дека гьи кьитейемо с венчетия или беше другикво времето – сваку годин ни димеше казанат. Ако не роде ситницете, роде белвицете, или йесенкьете, или модрицете, па присади, па диве круще – увек имаше нещо за рекьию и вочкье. Съга се све промени – има године ка нийедно дърво не роди – нема за обидък ни за вочкье.
– Бем ли га до кво йе – одговори му Спасен Даландакатъ. А я съм много обичал с босу ногу да ступнем у жешку црепню, па да ни маже баба под мишкьете, мегьу пръстите и мегьу ногьете с измешани и скълцани бели лук, ядкье од ореси и семе оди гръснице. Баба ни дадеше и да куснемо по йедно ложиче од това, а и по шаку семе од гръснице и убаво си ни беше.
– Я пак мразейео това због белият лук – ем ми смърди, ем лют – умеша се Стоян Джимджията. Мене ми баба даваше само ореси и семе од гръснице. Ама най-много обичаео, после обед, ка намиримо стокуту да идем на оро. Кърне пищи, тупан бийе, оро се растръгло насред село. Народ млого – йедни гледаю сеир, йедни си орате, а младите се сгледьую и играю оро. А нийе с другарете се муамо, порипамо у орото, па се муамо кърз народат. Не може увечер да ни накараю да си пойдемо.
– Е, я сам най-много обичал ка деда ломи колачат. Све сам се надал дека че ми се падне парата. Мама туреше и васуль, и клечку, и сламку, и зърно моруз – само да се нещо падне на мене и другата деца, ама ретко кига ми се нещо паднеше, а парата, за баксуз никигаш ми се не паде. Затова цел живот си бео без паре – реко я и врати вратата.
Ти си бабо Сускье одрасла с нас, знайеш кво йе било убаво. А снег беше голем. Не знам дали дека ние беомо малечкьи, па ни се тека чинеше или си йе он стварно бил голем, ама увек имаше снег. А съга ударише некикве голомразице, измързомо ко компире. Нещо се силно промени. Не само народат, а и времето.
Айд у здравлье, поздрави ми деда Лулу.
Деда Манча
Коментирай първи