По традиция на 24/11 май честваме Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура, и на славянската книжовност. 24-ти май е един от най-светлите празници, както за България така и за целия славянски род.
Нека си припомним за някои факти от живота им: Братята Константин-Кирил и Методий са родени в Солун (Тесалоники) – вторият по големина и значение политически и културен център на Византийската империя. „И по майка, и по баща – четем в Пространното житие на Методий – те бяха от много добър и почтен род, отдавна познат и на Бога, и на царя (императора)…” Братята са синове на византийския висш офицер Леон/Лъв и Мария, произлизаща от местната българо-славянска аристокрация. Методий е роден около 815 г., дванадесет години преди Константин. Получава образование в Солун, прави военна кариера и е назначен от императора за „архонт” на една „Славиния” (славянско княжество) на византийска територия – най-вероятно племето смоляни в Родопите. Бъдещият апостол се заема „… усърдно с книгите”. Със своите интелектуални и морални достойства Методий придобива авторитет, като му е предлаган сан на митрополит (архиепископ). Той отказва, а по-късно става игумен на известния манастир „Полихрон“ в Мала Азия. Константин е седмото, най-малко дете на Лъв и Мария. Роден е през 827 г., учи в родния Солун, където „… от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, а всички му се удивляваха…”. По височайша воля той постъпва в знаменитата Магнаурска школа в Константинопол – единственият университет в тогавашна Европа. Като ученик на прочутите в онази епоха Лъв Математик и Фотий, Константин изучава „… граматиката, Омир и геометрията (…), диалектика и всички философски науки, реторика и аритметика, астрономия и словесност, и всички елински изкуства…” След завършването на това елитарно образование е преподавател в Магнаурската школа и библиотекар („пазител на свещените книги“) на патриаршеския храм „Св. София“. Константин отказва предложенията за държавна кариера, предпочитайки интелектуалните занимания. Правителството на империята използва младия теолог, философ и филолог в дипломатически мисии при арабите и хазарите. В хода им той участва в религиозни и научни диспути, в които надделява над своите ислямски и юдейски опоненти. Във втората мисия участва и Методий. Делото на Константин-Кирил и Методий След 851 г. Константин се оттегля в манастира на Методий и се посвещава на създаването на славянската азбука и старобългарския литературен език.
Според житийния разказ, задачата е поставена от император Михаил ІІІ и неговите съветници. Византия се стреми да приобщи българските славяни на своя територия, както и да разполага с духовно влияние в България, руските земи и целия славянски свят. Усилията на Константин и Методий, независимо дали са инициатива на императора, на църквата или тяхна собствена идея, са в съзвучие с политиката на Византия. Дълбоко погрешно е обаче Светите братя да бъдат схващани като изпълнители на „политическа поръчка”. Над всичко стои тяхната убеденост в силата на Христовото учение, осъзнатата им воля да се трудят за „спасението на славянския род”, с който са свързани по рождение. През 855 г. Константин създава т.нар. „глаголица“, в чиято символика, принципи и цялостна концепция се проявяват неговата изключителна ерудиция и талант. Вероятно именно тази азбука първоначално е наричана „кирилица“ – „азбуката на св. Кирил“. Така понятието „кирилица“ става синоним на „азбука“, поради което по-късната българска графична система „отнема“ името… Днешната кирилица е регистрирана за първи път в старобългарски надпис от 921/922 г. и се утвърждава най-вече по линия на българската царска канцелария в столиците Велики Преслав и Охрид. Независимо от важността на въпроса за азбуката, същността на Кирило-Методиевото дело е езикът! На основата на родния им солунски диалект, с елементи и от източните български говори, Константин-Кирил и Методий създават богослужебния и книжовен старобългарски език, по света наричан „старославянски“. С помощта на кръг от ученици Светите братя започват усилена преводаческа и книжовна дейност. Конкретната политика води до неочаквано решение – през 863 г. Византия изпраща Константин, Методий и учениците им във Велика Моравия – възникналата през ІХ в. славянска държава на територията на днешните Чехия, Словакия и отчасти Унгария. Княз Ростислав подкрепя мисията, въпреки резервите на западната църква и враждебността на силното в Централна Европа немско духовенство.
През 867 г. Константин-Кирил и Методий разширяват дейността си и в Блатненското княжество в Панония (днешна Унгария). Междувременно са поканени в Рим. Апостолите и учениците им преминават през Венеция, където участват в разгорещен диспут. Константин Философ побеждава привържениците на ширещата се на Запад „триезична догма“ (според нея Христовата вяра може да се проповядва единствено на латински, гръцки и еврейски). Опирайки са на източната практика (сирийци, арменци, грузинци, копти и други народи от векове имат свои азбуки и славят Бога на собствените си езици), Константин оборва своите опоненти. В Рим мисията и „славянските книги” са благословени от папа Адриан ІІ, а проповедта на старобългарски език огласява храмовете на „Вечния град“. За нещастие Константин се разболява тежко, приема монашеска схима и името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. Погребан е в църквата „Св. Климент“ („Сан Клементе“). Пред гроба му всяка година на 11 май се отдава почит от български правителствени делегации, интелектуалци, българи, живеещи и работещи в Италия и други страни. На смъртния си одър Кирил прошепва: „Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея ти не оставяй учението си…” Методий неотклонно следва поетия път. Като архиепископ на Великоморавия той среща ожесточената съпротива на немското духовенство. В споровете Методий не отстъпва по жар и красноречие на Кирил. В безсилието си немските епископи стигат до груби заплахи: „Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш!” На саркастична забележка на немския крал Методий дръзко отговаря с анекдота за изморения философ, който се е изморил, защото е спорил „…с глупаци…” Заточен в продължение на три години в Швабия, Методий е освободен едва след намесата на папския Рим. Верен на апостолските завети, св. Методий полага усилия да разшири обсега на мисията към Южна Полша и Хърватия. Той положително е поддържал връзки и с България – надали е случайно, че Климент, Наум, Ангеларий и другите участници в Моравска мисия „… копнеели за България…” Въпреки трудностите Методий продължава преводите на библейските книги и създава оригинални творби до самата си смърт (6 април 885 г.). За мястото на гроба му се спори, но местната моравска традиция го свързва с градището Микулчице. От 2000 г. българи от Чехия, Словакия, Австрия и други страни на 11 май всяка година извършват поклонение в Микулчице, за да отдадат своята почит на апостола на българското слово. Отзвукът от делото на Светите братя звучи и до днес Смъртта на Методий е последният акорд на Моравската мисия. Участниците в мисията са прогонени, по-младите – продадени в робство… Св. св. Климент, Наум, Ангеларий търсят спасение в България.
Монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на старобългарската цивилизация. Заслуженото въздигане на Светите братя като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици (886 г.). Кирил и Методий са упование за българите вече повече от хиляда и сто години. Те са еманация на българската борба за църковна и политическа независимост. Още през 1851 г. техният ден –24/11 май, от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата. Днес св. св. Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. В края на ХХ в. папа Йоан Павел ІІ ги обявява за “покровители на Европа”. Десетки народи, особено в руското културнополитическо пространство през ХХ в., възприемат кирилица като писменост на своите национални езици. Днес денят 24/11май се отбелязва в много държави (Русия, Украйна, Беларус, Македония, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И единствено в България този ден не е само официално събитие и интелектуален жест, а истински народен празник, най-неоспоримият и приет от всички… В страната същестува феномен, който надали има аналогия някъде другаде в Европа и по света – българите имат една песен, която не отстъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство… И това не е някоя старинна песен (от онези, които днес са познати на целия свят с „магията на българските гласове”), нито военен марш, а именно „Химнът на Кирил и Методий“…, който започва с думите „Върви, народе възродени!“
От 2019 г. Сърбия се нареди сред останалите славянски страни, които отбелязват датата като свой държавен празник. И тази година той ще бъде тържествено отбелязан от Националния съвет на българското национално малцинство в Сърбия, от царибродската гимназия, която носи името на Светите братя, както и от други образователни и културни институции на българската общност в Сърбия.
Честит празник на всички!
Подготви Д. Христова
Коментирай първи