От нашето минало Цветко Д. Иванов – Боровски
Село Звонци се намира на 34 км от Димитровград по посока югозапад, в района на Дерекул, и е в състава на Община Бабушница, Пиротски окръг. Разположено е на бреговете на Ракитска и Беринска реки, които в центъра на селото образуват река Блатъшница, а тя след 3 км се влива в река Ерма. В него е имало живот още по времето на римляните, а много вероятно и преди това. Римското присъствие потвърждават римските терми в Звонска баня. По време на Втората българска държава на Иван Асен II край село Звонци, на скалата „Асеново кале” (сега в мерата на с. Ясенов дел) се намирала крепост, подчинена на крепостта Зелени град. Стени от крепостта са запазени и до днес.
По време на Османското владичество за определен период село Извонче (Звонци) е било мезра, село без хора. Споменава се в Списъка на тимарите в Софийско през 1413 – 1421 година, като мезра Извониче, с доход от 50 акчета. Освен Звонци, като мезри се споменават и други села в Знеполието и Дерекула: Пометковци, Черна драво, Просеченик, Костин дол, Орин дол, Главановци… Според някои историци жителите на селата в Дерекула и Знеполието оказали силна съпротива на османлиите и затова много села били опожарени и унищожени, а жителите им избити или избягали в горите. Селата, които не били напълно унищожени, се намират в списъците най-често с 2-3, а най-много с 10 домакинства. В съкратен списък на Пиротския кадилък от 1530 г. мезра Звонци е вече било село с 6 домакинства и доход от 521 акчета. В списъците на селищата от каза Изнебол в ХVI век повечето мезри били населени, а малките села имали повече жители. Село Звонци вече имало 17 ханета, Одоровци – 4, Искровци – 6, Петачинци и Пресека – по 7, Банкя и Вучи дел – по 8, Ракита – 15, Драговита – 16, Врабча – 28, а село Нашушковица било най-голямо, имало 41 ханета. Оттогава живота в селото не е спирал, а с подеми и упадъци то отстоява и до днес. При последното преброяване през 2011 година наброявало 198 жители.
Село Звонци, макар и по-малко от някои съседни села, се е развило като културен и административен център на Дерекула. Извесно време черковен център в Дерекула е било село Берин извор, (свещеникът А. Стоянов през 1878 г. бил преместен от Трън в Берин-изворската селска енория), но по-късно Берин-изворската енория е преместена в с. Звонци. Още в Османско време през 1850 г. в с. Звонци била изградена черквата „Свето Възнесение”, която заедно с част от гробищата била пометена при голямо наводнение 1876 г. През 1895 г. Звонското черковно настоятелство решило да построи храм, който получил името „Св. Илия”. След Втората световна война храмът западнал и бил в лошо състояние, а през 2004 година от 16-те му икони 13 били откраднати. Благодарение на звончани и техни потомци от Сърбия и България, и с помощта, получена от Община Мездра и други общини от България, на 17.9.2005 г. света Литургия е отслужена във възобновената черква.
След Османското владичество до средата на 1879 г. село Звонци е било в състава на Лужнишка околия (срез), а по-късно е било или в състава на Трънска община (Трънска околия, Трънски окръг) или самостоятелна селска община. Веднага след напускането на сръбските войски през средата на 1879 г. в Звонска община освен Звонци влизали селата Берин извор, Нашушковица, Ракита и Пресека, а 1881 г. селската община Звонци била увеличена и в състава й влизали селата: Звонци с 242 жители, Берин извор – 271, Нашушковица – 340, Одоровци – 344, Пресека – 182, Ракита – 324, Ясенов дел – 313, Куса врана – 296 и Искровци – 251 жители. През 1900 г. село Звонци с 322-ма жители е било общински център за селата: Берин извор с 323 жители, Искровци – 293, Куса врана – 410, Нашушковица – 349, Одоровци – 490, Пресека – 301, Ракита – 461 и Ясенов дел с 358 жители. Община Звонци се увеличавала непрекъснато, така че през 1910 г. е имала 4056 жители. В състава й влизали селата: Звонци с 417 жители, Берин извор – 404, Нашушковица – 339, Искровци – 373, Пресека – 336, Ракита – 517, Куса врана – 550, Одоровци – 639 и с. Ясенов дел с 481 жители. Поради това с ново административно деление на България била разделена на Звонска и Одоровска. Звонската селска община образували селата: Звонци, Ракита, Нашушковица, Берин извор и Пресека, а с. Куса врана и Одоровци образували Одоровска селска община.
По време на Първата световна война при преброяването на жителите през 1917 г. в състава на Община Звонци влизали селата: Звонци с 412 жители, Берин извор – 401, Нашушковица – 339, Искровци – 372, Пресека – 333, Ракита – 514 и с. Ясенов дел с 477 жители.
С Ньойската граница от 6.11.1920 година село Звонци и някои села от Дерекула влезнали в състава на Кралството на Сърби, Хървати и Словенци, по-късно – Югославия. Някои дерекулчани се заселили като бежанци в България, а другите доста изстрадали поради диверсантските акции на ВМРО.
Между двете световни войни Община Звонци е била в състава на Лужнишка околия, а по време на Втората световна война – в състава на Трънска. Към общината било добавено и с. Вучи дел. От запазен Протокол от 1.11.1941 г. се вижда, че тогава общински кмет бил Драгоман Пеев, а кметски наместници: Трайко Янакиев в с. Пресека, Стоян Рангелов в с. Нашушковица, Стоян Игов в с. Ракита, Васил Стоянов в с. Берин извор, Йото Тодоров в с. Вучи дел и Мирчо Гюров в с. Ясенов дел.
След войната Звонци било отново селска община, а когато през 1955 година другите селски общини били закрити, то останало и в състава му влезли и селата Одоровци, Искровци и Петачинци. Жителите на село Врабча искали селото им да бъде в състава на Община Звонци, но властите на Димитровградска община наложили то да принадлежи към нея. И жителите на с. Драговита, особено махала Пометковци, искали да принадлежат към Община Звонци, но и те влезнали в състава на Община Димитровград. След премахването на Община Звонци, дерекулските села Петачинци, Искровци, Одоровци и Куса врана минават в състава на Община Димитровград, а Звонци и другите села от Дерекула – на Община Бабушница.
Силен подем Община Звонци изживява след откриването на каменовъглената мина „Йерма” в село Ракита и с построяването на жп линията през 1926 година – теснолинейка от Бело поле през с. Суково до с. Ракита. Жп линията минавала през очарователното ждрело на река Ерма, а познатия „Кьира” пъшкал край реката, мушкал се в 14 тунела, мъкнейки каменни въглища и многобройните пътници от селата на Дерекула и някои села от Бурела. Почти всички работници в рудника и на железницата били от околните села в Дерекула, Бурела и Лужница. В определени периоди в мината работели и до 800 човека. Въглищата били качествени, мината работила добре, хората замогнали – работели в мината, но си обработвали и земята, гледали добитък. За мината и жп линията били „вързани” 37 села. Те, особено Ракита и Звонци, се развивали усилено, отваряли се работилници, магазини, работели училища… През април 1929 г. мината посетил и кралят на Югославия Александър Караджорджевич.
Няколко пъти мината прекъсвала работата си, обаче през 1963 година и окончателно спряла. На 20.11.1963 г. Общинското събрание в Бабушница взело решение „о преузимању опреме и материјала из ликвидационе масе рудника Н. Јерма у Ракити.” Не само че е спряна работата на мината, но били извадени и релсите от жп линията, а с това като че ли били извадени и сърцето и душата на дерекулчани. Миграцията се засилила и като мътен порой отнесла младите хора от селата и повечето от тях са обезлюдени и вече са пред изчезване.
(Продължава)
Коментирай първи