Прочетомо твойето писмо, па ютре дън дойдоше на каве деда Ордан и баба Тала, па пай га прочетомо и дълго демантувамо. И това що си написал си йе бъш тека – колка нашата държава нейе наша, а и нийе колка не смо ньойни, а чужди, йебанджийе. После деда Лула и Ордан излезоше да купе леб, ама се забавише – стануше на леб. Я закърпи свите чорапци, баба Тала исплете целу преднйицу, а они гьи нема. Ка дойдоше деда Лула од вратата, йош се не собул, поче да орати, Не ми даде да окам по ньега:
– Немой да ни се карате, ама я води Ордана у нашето пензионерско. По пут ми рече дека никигаш не йе улезал тамо. Рекомо че сгрейемо дулицете с по йедън чай и че си идемо. Додека да испийемо чаят, събра се народ, напълни се. И почемо да демантуйемо за Нову годин, ко смо гьу йош ко деца чекали, ко смо се радували. А съга Нова годин стану за нас ко свака друга ноч, само повече музика на телевизиюту. Ама нали Даскалат све знайе, одма ни зарадува:
– Тая годин нема да йе ко ланскуту, са за Нову годин сви че добию честиткье. И телевизията че йе по-весела – каже он и се усмива.
– Кве честиткье, пита Сима и од кога. Ние с бабуту сваку годин добивамо од унуците.
– Ама съга държавата че ни изпрати убаву честитку из Београд. Од догодина сви че плачаю предплату за телевизиюту по 220 динара месечно. Гледал – не гледал. И пай преко струюту!
– Па нали оратейею дека че укьину и туя, дека вичимка нема да има предплата … и тегли им дългуту Сима. Лъжови!
– Ма Симчо, шупаль си ко кьутук. Ка йе държавата укьинула нещо койе йе йеднуш увела, па и „привремено“, а да йе било у ньену корис. Само може да га продуже или повекьаю, а да га одмене – никико, обясни му Ганя Интин.
– Ма кво су 220 динара месечно. Нема ни кутия цигаре. Па требе и телевизията од нещо да живейе – умеша се Гоша, общински пацов.
– Да, требе да гьи плачамо та да ни по-убаво лъжу. Помисли си, направи рачун. Само около три милиона човека да плате, това йе преко половина милиярда динара месечно. Можеш ли ти с твоят шупляк да замислиш колко су това паре – пита га Ганя.
– Па начъчкали се у туя телевизию ко осиль у въльнени чорапци и сви сакаю убаве плате. А ко приватнете телевизийе не наплачую предплату, па си газдете убаво живею? – не дава се Сима.
– Ма де не се карайте, поче да гьи смируйе Даскалат. Кво су си решили, тека че си направе. Ама знайете ли дека су они това убаво смислили. Те съга нали подвърльише по 3000 динара ко помош на пензионерете. Па не сечате ли се – они су ни тея паре дали да имамо да си плачамо предплатуту у целуту нову годин. И да ни остане за паклу каве.
– Е Даскале, ко се сети това. Що ми одма не рече. Я мойете 3000 пречука – не бео од време плачал воду, та тамън се уклопи – намигуйе Пера Вртин.
Сви се учакорише за тея три илядаркье, колка су им оне най-важне у животат. Забоварише за предплатуту. Я и Ордан си пойдомо и он ми каже:
– Бре Мане, не съм знал дека йе тука тека интересно. Тука ко у скупщинуту у Београд, само тука има повече пензионери, него ли понекигаш у скупщинуту посланици. И тука сви дебатую, а не ко у скупщинуту – кьуту и ка им нажмикну, дизаю рукье. Я му реко, ка ти се арексуйе, ютре ка намириш стокуту, доведи баба Таску при баба Суску. Ем че си орате, нема су саме, ем че си нещо уработе, а я че те пак водим у пензионото. Ама първо требе да слутиш и кьутиш ко посланиците у скупщинуту, да се нещо не излетиш, па да те некойи намразе или да ти се на децата свете.
И нийе с баба Таску гълтнумо удицуту и се съглсимо. После се осъзна, ама късно беше. Я не съм политичар, йедно да мислим, друго да оратим, трето да чиним. Съгласимо се и готово.
Тека деда Мане, видиш ли дека мой Лула се изитрил. Ем си он доби другара да не иде сам до пензионото, ем я не му се кара, а поче одма да се карам по тия од власту и телевизиюту.
Ко мислиш деда Мане. Пред некою неделю ми Лула рече дека съм много акълия, а съга ме тека лъко и убаво мину. Дали йе това случайно?
Айд у здравлье.
Баба Суска
Коментирай първи