Диго се и накладо кавторат, па узе да попържим да подручуйемо с деда Лулу, а он остаде да се излегуйе и да зляпа у телевизорат. Уютро обича да чуйе кво че йе времето колка кой знайе дека че путуйе. Занела сам се и тикье он домене ме пита:
– Знайеш ли бабо кой празник йе денъска? Я га погледа зачудено, а он:
– Зарезоя бабо, Зарезоя. Сечаш ли се бабо ко смо некигаш славили тия празник, а съга съм забоварил дека йе Зарезоя, убил ме Марен.
– Ма де не ядуй, но иди та се пообричи и мивни, па да подручуйемо, колка съм нещо огладнела.
Лула отиде да се бричи и чуйем га пуа нещо из купатилото, ама не може да орати додека се бричи. Излезе и се смишка. Лъснул се ко циганско дупе на месечину, па се малко и намерисал. Тури да подручуйемо. Он руча, кьути и се смищка. Знам дека йе нещо намислил, ама нече да исплюйе камичето. Наруча се преди мене, диже се и тури воду за каве и све се смишка. Я диго търпезуту и тамън да га питам кво йе намислил, ка некой утропа на вратата. Я отвори, а оно Илия, брат ми од чичу. Не съм га видела с године, много му се зарадува. Изпрегърчамо се и я му реко що се не йе явил и що не йе поваркал да подручуйемо зайедно.
– Сестро, рече он, нарочно сака да ви изненадим, да видим ко се Лула спрема за Зарезою.
– Мани га Лиле, он забоварил дека йе Зарезоя. Сабале му рекъл телевизорат – одговори му я.
– Не ми се веруйе. Па знайеш ли ко смо се спремали преди године. Отидемо преди празникат, па изметемо колибуту, стуримо паучинете, обришемо прашиштето, накладемо кавторат да видимо да не дими, пивнемо, мезнемо – направимо си репетицию и се върнемо. И не само нийе – удиме се свете колибе у лозята. А ютре дън – ко на вашар. У свако лозйе по десетина – двайесе човека. Пече се месо, пийе се рекьия и вино, стигне се до песму. Па дойде музика, па се зберемо на равнището под лозята, па оро, оро, оро и песме. До кой замън…
– Шуце, молим те, окьути се, не гази ми мазулят – яви се деда Лула. Беше ме много яд дека съм забоварил за празникат, ама додека се бричи нещо смисли. Сакам да отидем до нашето лозйе.
– Колка смо се договарали, насмея се Лила. Я затова свърну. Узел сам малко сланинку, от тънкьете кобасице – полупушене, роштиульскье, купил съм резан лебац. Айде да се прошетамо и да се потсетимо. Ако сака, нека пойде и сестра ми.
– А, нечу я – реко им. Нали колибуту растуримо та се греямо йедну зиму, а лозйето напущимо. И вийе че се мързнете надворка, слънцето йе зубато.
– Ако сестро, де да изпийемо по каве и да идемо, да ни мине мука.
Отидоше весели, само що не полету, а върнуше се бърже – смързли се, омусили се, помътавели. Лула кьути, пуа ко тераеж. Видим га, много му тежко, а Лила поче да ми расправля.
– Сестро, бърже отидомо, ама пустолия. Од повечето колибе нема ни дира, од некойе само куп каменье. Нийедно лозйе се не работи, урасла у търнице. Све сливе, црешнье и круше суве и урасле у маовину, а и повечето ореси исънули. Гранкье на све стране, нема кой да гзи збере, а убаве су за подкладжу. Мука ми стану и си мислим дека су и оресите исънули од муку. Нема снег, ама некикъв студен ветар дува – реже. У туя джунглу не смеямо да завартимо огань, да не направимо пожар. А и не ни беше ни до йеденйе, ни до пийенье. Гълтнумо по глътку од рекьиюту колко за адет и назад. Него сестро, де съга ти ни направи Зарезою тука – нарежи сланинкуту, испържи кобасицете. И де сипи по чашу, не могу да оратим, гърло ме боли, уста ми се осушише.
– Шуре, мене ме сърце боли, много ми йе мучно, простеня деда Лула. Най-више ми мука що никога не сретомо, що нийеднога човека не видомо, колка смо у некою планину, а не покрай село. Това йе било некигаш гора, па дошли работни човеци, па направили ньиве, ливаде, лозя насадили. Па некойи од тия човеци помрели, другьи се съвили доземи, онекъдарели. Нови се родили, ама не научили селскуту работу, од селскуту муку побегли, ватили светът. Знайеш ли шуце кво си мислим. Ко що су запустела лозята, тека че запустейе и селото ка нийе нестанемо. – Де Луле, не турай толко на сърце. Видиш ли дека градовете се изпразнише, а ти ядуйеш за лозята и селата. Народ не бега од добро, а и не иде куде му йе лоше. Нека йе на младите добро, а нийе смо свойето одпояли. Че кладемо огънят додека можемо, че подържамо, па ка лъцнемо, ижете че падну ко лозарскьете колибе. Деца нема тука да се върну, за кво су учила школе.
– Де малко да ви развеселим, згреяла сам рекьийицу, зажълтила съм гьу с шикьерчък – само за пийенье. Кво сте се омусили. Та мене ли йе све йедно дека нема никойе дете у малуту, дека сречам само дърляви старци и прегърбене бабичке, ама кво да се прави. Текъв йе животат.
– Права йе Суса, рече Лула, узомо вилджанете с греянуту. Па друснумо неколко вилджана, па мезнумо, па пивнумо по некою чащу винце. Ма направимо си убаво госйе, зарезамо га и без лозйе. И договоримо се догодина нийе да отидемо при Илию. Да не идемо никуде, дома да си направимо Зарезою. Ко съга при нас.
– Айд у здравлье деда Мане. И узнете нашият терк – ем нема да ядуйете, ем че си зарижате на жешко.
Баба Суса
Коментирай първи