Преди месеци оповестиха, тези дни лека-полека привършват реализирането. Един от общинските ръководители Жан Цоневич, който се грижи за инфаструктурните проекти и предимно пътищата, обеща на местното население чрез медиите и, ето, обещението се изпълнява. Каза тогава: „Всички преки улици и сокаци в крайградските местни общности ще бъдат асфалтирани.” Не похвалявам толкова Цоневич, нито пък настоящата общинска власт. Отправям похвала за изпълнената дума, за реализирането на публично изказаната реч. Свикнали сме в тази страна и тази среда обещанията по принцип да не се изпълняват. Поне навреме да не се изпълняват. Особено политическите, нали? Но, този път не излезе така. Не излезе, както в онази народна поговорка – Обещание, залудо радване”.
Откакто съм се родил, живея на улица, която е асфалтирана. Не съм газил кал, не съм си цапал обувките, не съм се спъвал от камъни… Мога да си представя каква радост изпитват гражданите на горката ни община, които живеят в преките улички и сокаци в селата Лукавица, Белеш, Желюша…, когато сега, след много години и десетилетия излязат от къщите и дворовете си и стъпят на асфалт. На чисто, равно… Опитвам се да осъзная чувствата им. Мен, както вече казах, не ме докосва. Но се радвам. Ако те, жителите на крайградските селища, които са мои съграждани, изпиват щастие, тогава съм щастлив и аз. И те имат правото да стъпват върху асфалт, нали? Защо би се чувствали като втора ръка граждани? Навремето са се заселили (те или предците им) в тези селища и трябва ли сега още 100 години да газят по кални улички и сокаци? И те и децата им, и внуците им… Не, разбира се! Нека повторя още веднъж – не похвалявам толкова асфалтирането на уличките и сокаците в крайградските селища, защото тази работа е трябвало да бъде завършена преди много години и дори десетилетия. И не от тази, настояща, а от много други власти. Направена е грешка, която, ето, сега се поправя.
Голяма работа е асфалтирането на уличките и сокаците в крайградските селища. ГОЛЯМА! Милиони бяха заделени от общинския бюджет за целта. И хубаво, че бяха заделени! И хубаво, че бяха похарчени! Всъщност не са похарчени, а са инвестирани в по-добрия живот на жителите на общината, в тяхното щастие, перспектива, надежда… Някак тази приказка с асфалтирането на уличките и сокаците в крайградските селища ме асоциира на едно нещо – на новогодишен подарък, който жителите на крайградските селища получиха от общинската власт.
И още нещо бих казал този път: През изминалите няколко години във вестника често подемах инициативи за установяване на определени (главно дребнички) комунални решения или пък премахване на съществуваши комунални проблеми – тук трябва да се сложи някоя пейка, там трябва да се поставят сергии, ей там трябва електрическа крушка… Почти установих рубрика във вестника. Никога нищо не бе сторено по въпросите, които кандидатирах за разискване или конкретно решаване. Макар че това не бяха само мои предложения, а и на гражданите. И тях ги слушах. Предавах техни думи. И размисли, споделени на глас… Не, не се сърдя, недей някой погрешно да ме разбере! Впрочем, какъв съм пък аз!? Знам и това, че си има процедура. Официална. Какво все съм изживял (и от какви все хора)…, та това за мен е само лимонада, а не поредна „чаша на жлъчна течност”. Все пак може би някога някой би трябвало да зачете предложенията, които не само в свое, но и в името на гражданите споделям във вестника. Във вестника, който е, искали това някои да си признаят или не, все пак е институция на българското малцинство в Сърбия… Просто, да не се почувствам като – втора ръка гражданин.
Б. Димитров
Коментирай първи