Репортаж: Проявената хуманност – малка приказка за Тошо и Франц
Щеше това да бъде приказка за Тошо. Превърна се обаче в приказка за двама души – за него и колегата му Аца Манчич, по-известен с прозвището си Франц. Започна по следния начин – среща насрочихме с Тодор Ставров – Тошо, а поводът бе наградата, която той получи за 50-кратното си даряване на кръв. Това бе по случай Международния ден на Червения кръст.
Тошо е бивш полицай, съответно полицай в пенсия. В едно кафе в Димитровград, в което седяхме и си беседвахме по темата, се появи и колегата му, също полицай в пенсия, Аца Франц. Съвсем случайно. Чиста коинциденция, вярвайте ни!
Дума след дума и се оказа, че и Франц бил многократен кръводарител. Дори 47 пъти дал кръв. Желанието му било да стигне до 50-ото кръводаряване, но здравето му се нарушило и този план останал мечта.
И двамата са 66-и набор.
И двамата са с една и съща кръвна група – А положителна. Тошо като пенсионер си живее в Димитровград, докато Франц пенсионерските си дни прекарва главно в България, където работи. „Нужно е да припечеля допълнителни средства, навремето взех кредит за къщата си в Димитровград и пенсията вече не ми стига”, разказа ни Франц.
От Тошо научихме, че досега ценната течност дал 52 пъти. Здравето и нататък „го служи”, така че, както сподели, ще подава ръката си за тази хуманна цел все докато може. А би трябвало да може още дълъг период от време – 13 години (до 65-годишна възраст), стига здравето му „да е на ниво”.
И двамата многократни кръводарители досега са дали кръв общо 99 пъти с тенденция броят им да се увеличи значително над 100 пъти. За това, разбира се, както вече констатирахме, ще се погрижи Тошо. Стигнахме и до темата за мотива защо са станали кръводарители. Тошо заяви, че като бебе имал здравословни проблеми и се нуждаел от кръв. Да не се появил тогава човек, от който да направят кръвопреливане, въпрос е дали би останал жив. Кагато отраснал, решил и той да стане кръводарител и да спасява човешки животи. И брат му Деян, който също е полицай, е многократен кръводарител.
Аца Манчич вървял по пътя на баща си. За него разказа, че навремето бил рекордьор по броя на кръводаряванията в общината. Не си спомня точно, но мисли, че татко му е дарил кръв около 80 пъти. За съжаление отдавна не е сред живите.
Практикуването на
професията им никак не била лесна работа.
Тошо ни разказа, че голям период от живота си прекарал в Косово и Метохия. На върпоса ни имало ли е случаи живота му да е бил застрашен в тази размирна покрайнина, каза следното: „Ах, да е било само веднъж би било много лесно да се разкаже, но такива случаи е имало много!”
Съдбата на наборлията му Франц била още по-потресаваща. Почти не минало военно стълконовение в бивша Югославия „без неговото участие”. Воювал в Хръватия, в Босна и Херцеговина и в Косово и Метохия. На 5 октомври 2000 година дори се озовал пред входната врата на Скупщината на тогавшна СРЮ в Белград, когато протестиращите нахлули в сградата. Едва спасил главата си. Именно през тази година, малко преди протестите в Белград, официално го провъзгласили за полицай на годината в Димитровградска община. Разказа ни още една интересна история от професионалната си кариера. Трябвало да замине на фронта някъде в Хърватия, но му се спукала язва на стомаха. Димитровградски лекар го предупредил, че спешно трябва да се лекува, но той отказал с обоснованието: „Не докторе, не мога да оставя другарите ми. Отивам с тях в Хръватия, в обратен случай ще излезе, че съм ги предал”. Лекарят му написал анамнезата и му казал: „Ако по пътя ти стане лошо, покажи им тази хартия, за да знаят какво ти е!”
Здравословни проблеми поради кръводаряването
и двамата полицаи – доброволни кръводарители, казват, че не са имали. Франц категорично отрича, че проблемите със здравето, които днес има, са свързани с кръводаряването. „За всичко е виновен стреса, на който бях подложен по време на службата”, уверен е той.
А дали са доволни от начина, по който в здравните ведомства у нас се отнасят към многократните кръводарители? Оказа се, че и двамата не са.
Тошо ни разказа, че някога работил в конфекционното предприятие „Свобода”. През 1986 година, когато като тамошен работник за първи път дал кръв, за кръводарителите било организирано „хубаво ядене” в стола на фирмата. Оттогава за кръводарителите май се отделя все по-малко. „Да не сме освободени от плащането на партиципация, когато ходим при лекар, и да нямаме отстъпки при плащането на легло, ако се озовем на болнично лечение, почти не бихме имали никакви други привилегии”.
Тошо ни напомни и това, че в Германия едно кръводаряване се заплаща по 500 евро. „Знам българи, които по четирима отиват в Германия, за да дадат кръв. За 2000 евро, колкото „заработят”, купуват кола, дават ги на един от компанията, и се завръщат в България. След четири месеца правят същата „екскурзия”, пак купуват кола, за друг човек от компанията, и така все докато всичките не се сдобият с по една кола”.
Димитровград е малък град и почти всички взаимно се познават. Местните хора оприличават нашите събеседици като добри и кротки хора, които едва ли с някого са били в конфликтна ситуация по време на полицейската им кариера. В това отношение особено е „интересен” Франц, който много пъти е минавал с „удръжки от заплатата”, защото като полицай нямал навик да глобява граждани, нарушители на някакви правила за обществения ред и спокойствие. Поне така ни каза, а ние нямаме причина да не му вярваме.
След раздялата с двамата кротки, добри и хуманни хора си помислихме, ако бяха давали кръв в Германия, щяха досега да спечелят почти 50 хиляди евро!
Може би мисълта ни беше глупава, но такава беше наистина.
Коментирай първи