Днес честваме Лазаровден, а утре Цветница

Надали си е някой помислял, а особено християните, практикуващи вярата си, че с нетърпение очакваните празници ще прекарват, не както са свикнали – с празнична Литургия и празнична радост, а вкъщи, заради полицейски час, обявен като мярка за защита от инфекция с вирус. Ще се постараем все пак да не губим празничен дух, ще си припомним за същността на празниците, за събитията станали преди повече от 2000 години и  продължили да се почитат и днес.

В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя – възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди юдейския празник Пасха, от народа наричан още Лазарова събота и Лазаровден. От Лазаровден църковните песнопения започват да водят вярващите по стъпките на Господ. Остава му по-малко от седмица земен живот. Наближава часът на великия Исход.

„Възкресението на Лазар е последното велико чудо на Христос, последният блясък на неговата Слава преди нощта на страстите. Евангелист Йоан отбелязва това събитие като очевидец, с поразителна, с почти осезаема достоверност. Буквално виждаш всеки щрих – плахостта на учениците, техните колебания и, накрая, решимостта да вървят срещу опасностите.

 

Възкресяването на Лазар

Христос бил далече от Йерусалим, когато Лазар умрял. Чак след четири дни Той дошъл във Витания и се срещнал със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. Двете сестри казват на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми…” А Христос отговаря: „Брат ти ще възкръсне!” И въпреки това, независимо от този отговор, когато видял плачещите сестри и дошлите с тях скърбящи юдеи, Той Самият, както пише евангелист Йоан, „разтъжи се духом, смути се”. Ето, Той се приближава до гроба и Той Самият плаче и околните си казали: „Гледай, колко го е обичал”. Христос заповядва да махнат камъка, затварящ гробницата. И, по думите на евангелиста, „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа”.

Чудото на Лазаровото възкресение предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът (върховен юдейски съд) решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие. Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.

 

Вход в Йерусалим – Цветница (Върбица)

На сутршния ден (неделя) след възкресяването на Лазар, Христос влиза в Йерусалим, сред народа празникът е известен и с имената Цветница и Връбница, при нас Върбица. Този път Христос влиза не така, както го е правил по-рано: непознат, неизвестен, непризнат. Не, сега Той, Който никога не е търсил власт и слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Той заповядва на учениците Си да Му доведат младо осле. Той го възсяда и влиза в града, съпроводен от тълпа народ и деца с палмови клонки в ръце ( В нашите краища заместител на палмовите клонки са върбовите. Оттук идва и наименованието Върбица). И тази тълпа, и тези деца Го приветстват с древния възглас, с който са се обръщали само към царя: „Осанна (слава)! Благословен е идващият в името Господне! Осанна във висините!”. Какво означават тези тълпи народ, палмовите вейки и отекващото царско приветствие, тази ликуваща радост? И защо всяка година си припомняме това събитие със същата радост, сякаш самите ние стоим на улицата в светия град и чакаме, и посрещаме, и ликуваме, и повтаряме все същите думи, това вечно „Осанна”? Това значи, че, макар и в един далечен за всички нас град, Христос е бил цар, царствал е, бил е признат от народа за цар. Да, Той учел за Божието царство, за Своето бъдещо възцаряване. Но в този ден, шест дни преди Пасха, Той разкрива Своето царство на земята, открива го на хората, призовава ги, а заедно с тях и всички нас, да станем граждани на това царство Христово, поданици на един смирен цар, цар без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

Живеем в свят, в държави, които са се отрекли от Бога, заети само със себе си, треперещи за своята власт, сила, могъщество и победа. И в този свят почти няма място за Божията любов, Божията светлина, Божията радост. В този единствен ден в годината трябваше в храмовете да стоим с върбови клонки в ръце, но все пак и при различни обстоятелства отново ще кажем на себе си и на света, и ще свидетелстваме: не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята Христовото царство, така ярко просияло в онзи ден в Йерусалим. Ние казваме на Бога: Ти си единственият ни Господ, Ти си единственият ни Цар и ние знаем, и вярваме и твърдим, че Царството на Твоята любов ще победи с победата над греха, над злото и смъртта, и радостта от тази вяра никой не може да ни отнеме.

 

На Връбница ние знаем, че след това Свое тържество Христос ще поеме възхода Си към страданията и смъртта. Но светлината, запалена в този ден, ще осветява и бездънния мрак. След кръста и смъртта ще изгрее светлината на неизказаната пасхална радост. Ето къде е смисълът и силата на тези необикновени дни, когато, завършвайки поста, се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в победното Му слизане към смъртта, в преславното Му възкресение в третия ден.

Да даде Господ всички да намерим в себе си сили да не отпускаме ръце, когато виждаме, че нещо не се получава в живота, когато злото тържествува над нас, а да вярваме, че Той ще ни даде сили да го надделеем.

Честити да са ви празниците!

Подготви Д. Христова

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.


*