Гледам тези дни. Гледам от двара си, в това краставо за човешкия род време. Във времето на незапомнената в съвременната човешка история епидемиологична криза. Гледам и се уверявам в стопроцентовата вярност на една доктринарна теза (или, ако искате – учение) на психолозите, която някъде бях прочел много отдавна. А тя гласи приблизателно така: Ако един човек е разбран, отговорен и почтен, това не означава, че и другите хора са такива като него. И затова може да направи пагубна грешка, доколкото приеме за истина, че всички хора са разбрани, отговорни и почтени, в резултат на което живота си може да превърне в кошмар. Смисълът е, че другите хора могат лесно да го лъжат, подвеждат, обират…, а в крайна сметка може живота му не само да разтърсят, а направо и да го отнемат.
Може би на пръв поглед тази теза изглежда комплицирано, когато се обяснява теоретично, но за по-лесно схващане на теорията съществуват и практически примери, нали?
Ето, сега ще ви посоча примери!
Следователно, докато аз в това краставо за човешкия род време гледам от двора си (нужно ли е да напомня, че това е и време на извънредно положение?) към няколкото улици (къщата и двора ми са разположени край кръстовище) и мечтая както и останалите хора за деня, когато, както би казал Брегович, „всичко ще покрие розмарин, снегове и тръстика” (извинявайте, но от мъка и яд започна да ме – „избива на поезия!”) как две възрастни жени (и двете са иха-ха над 65 години) си бърборят половин час на улицата. Излезли и двете да изхвърлят боклук в контейнера. Нямат маски. Хайде, нека някак да им простим, че са излезли на улицата и са стигнали до контейнера, макар че това им е забранено (като че ли не са можали да помолят човек под 65 години това да стори вместо тях, сиреч да изхвърли боклука им, или пък да го сложат някъде по дворовете си, а и двете ги имат). Не, възрастните госпожи още и приказка „развързали”, половин час не могат да се „отлепят” една от друга.
Гледам един ден по време на извънредното положение как момче и момиче се целуват на улицата. Разбира се, маски нямат. Впрочем как биха се целували с маски, нали? Да покажат колко се обичат! Ах, любов, любов…! Браво! А когато си отидат вкъщи, вероятно ще целуват баба и дядо си, родителите си…!
Гледам еди кой си ден по време на извънредното положение как двама души на улица се здрависват сърдечно, та по-сърдечно не може да бъде. И това не става дума за онова, да кажа така, класическо здрависване, а за здрависване, което обикновено практикуват спортистите – лакътът не е изправен, а е под остър ъгъл. Стиснали ръцете си и дори се дръпат насам-натам. Още малко и с лицата щяха да се пипнат. Май отдавна не са се виждали. А и да демонстрират, че не се плашат. Хората, които ги гледат, да ги оприличат като смелчаги, юнаци…! А и те един на друг да покажат, че не са страхливци.
Преди няколко дни пък на улица „Балканска” чакам на опашка пред една аптека, за да си купя предпазна маска. И тъкмо, когато дойде реда аз да вляза в аптеката, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях съгражданин, когото едва и бегло познавам, как стои на най-много 50 сантиметра от мен и ми говори: „Ела да подбутнем колата”. Колата му била залостила, та имало нужда да се подбутват. Нямаше маска, нямаше ръкавици. Чисто безобразие! Подбутвал съм аз, приятелю, в живота си кола на стотици „знайни и незнайни”. От тяхното „благодаря” обаче никога нищо не съм можал да си купя. От тези стотици „знайни и незнайни” надали днес двама или трима, когато ме видят из улиците на Цариброд, ме удостоят със „здравей”. Но не става дума нито за това дали с тяхното „благодаря” съм можал някога нещо да си купя (съзнателно го написах така, за да бъде по впечатляващ примера), нито пък е проблем в поздрава „здравей”, а е проблем в това, че не си разбран, отговорен, свестен и съвестен. Ще подбутвам аз и нататък коли на еди колко си хора, но твоята преди няколко дни не исках! Впрочем до центъра на града можеше да дойдеш за няколко минути пеша, а не с кола, която се нуждаят от подбутване, и без маска да малтретираш в това изключително трудно време съгражданите си по улиците! Сега се справяй! Но без мен! А казах ли ви, че той се разсърди? Вместо аз да се сърдя, това го направи той!? Не съм бил хуманен май! Мен ме притеснява на опашка, до мен доближава съвсем близо, обръща се към мен без да има маска на лицето…
За онези, които видях, че не спазват полицейския час (нека да отбележа, че този израз е колоквиален, жаргонен, народен…, официално, сиреч така пише в съотвеното решение на републиканската власт, се говори за ограничаване на движението „от” и „до”) тук и сега няма да говоря. Ще мълча като стена.
Каква е поантата, хора?
Какво искам да кажа с тази статия? Искам да кажа, че тези, неразбрани и безотговорни в тази трудна ситуация, хора може да струват не само здравето, но и самия живот на отговорните. Днес буквално е налице „игра на живот и смърт”.
И затова нека да се обърне и моята милост към безотговорните с няколко изречения, които главно са във въпросителна форма. Първо нека да кажа, че не е прилично да се нарушава полицейския час, тъй като това е акт на крайно незачитане на държавата. На държавата, която прибра към 400 хиляди свои граждани навред из света, от които между 6 и 8 на сто бяха заразени с коронавирус. Там работиха за високи заплати, тук дойдоха да се лекуват безплатно, доколкото нещата тръгнат по нанадолнището. Първият ми въпрос към неразбраните и безотговорните е: Какво искате повече?, а след това ще редувам и останалите, които имам за тях: Колко пъти трябва да ви умолява, примерно, царибродският кмет, който плюс това е и лекар, Владица Димитров? Всеки ден по местните медии повтаря едно и също: „Не играйте си…!”, „Дръжте сметка какво работите…!”, „Ум в главата…!”, „Спазвайте разстояние…!” Веднага да кажа, че в хипотетичния случай да съм на неговото място (което, разбира се, никога няма да се случи) такова нещо не бих можал. Почтено го казвам – не бих имал нерви за такива неща!
Какво искате от онзи наш изтощен президент Вучич? Още колко пъти той трябва да ви умолява? Още колко пъти трябва да ви обяснява за каква коварна болест става дума? Има ли по-просто обяснение от това, което президентът сподели на пресконференция в петък, според което този вирус (Ковид-19 или САРС Ков 2) разяжда белия дроб, а след това преминава да унищожава и останалите органи – бъбреците и др.? Може ли човек да живее без бял дроб, помисляте ли си? Доколкото аз като невежа за медицина правилно знам, човек може да живее без пръст, крайник – ръка или крак, но без бял дроб не може. Какво повече искате от него? Пълни ли са магазините? Гладни ли сте, жадни ли сте? Бият ли се гражданите на Сърбия по магазините, както това правят жителите на Франция, Италия…? Гледате ли по телевизиите, по Интернет какво се случва в страните от Западна Европа, в САЩ…? Колко починали има в Италия – десет, петнадесет, двадесет хиляди…? Видяхте ли как в южноамериканската страна Еквадор хората, починали от коронавируса ги запалват по улиците? Нямат достатъчно гробища, а болестта е заразна. Страх ги е да ги докосват. Налеят бензин върху труповете им, кибритче, огънче и.., чао!
Чувате ли какво говори онази прекрасна госпожа проф. д-р Дария Кисич Тепавчевич? Чувате ли какво говори онзи опитен лекар Предраг Кон, който до два-три месеца трябва да се пенсионира? Чувате ли какво говори онзи лекар Горан Стеванович, който е на първата линия в борбата срещу коронавируса, който по най-непосредствен начин рискува собствения си живот, за да би спасил животите на пациентите си?
Ако на вас, неразбраните, безотговорните и, бих добавил сега, егоистичните, не се живее повече, простете, но аз бих си поживял още малко! Имам още работи да свърша, а досега не ги свърших, защото през живота си ме сполетя тази зла участ да се разправям с много хора като вас. Следователно, ако ми позволите, бих си поживял още малко. Може ли? Благодаря!
От колко хора, бе, вие считате, че сте по-умни? От сто, петсто, хиляда, милион…? От колко…?
Б. Димитров
Коментирай първи